Някой от някъде,с неизвестен адрес на писмото бе изпратил покана на едно най-обикновенно "момиче",живеещо в дън горите на планината.
До този момент тя беше като оловно войниче.Научаваше уроците си все по трудния начин,но се справяше.Беше много отговорна и смела,но и толкова чувствителна и романтична.Вярваше!Вярваше в приказката за доброто,в топлата човешка любов.
Единственото,което не забрави никога,бе да мечтае.Най-голямата и мечта-да бъде щастлива.
         Хората,които я заобикаляха казваха,че бързо ги омайва с красотата,добротата и дипломатичността си.
Но...приличаше на бяла лястовица,в това забравено от Бога място.
И беше премръзнала от самота.
У нея живееха две човечета.Едното тъжно,а другото весело.Тъжно,защото нейните рожби,отдавна бяха напуснали гнездото и хванали по световните друмища,за да търсят щастието и късмета си.Тъй далеч от безкрайното и ежедневие.И весело-защото обожаваше красотата във всичките и форми и проявления.Стремеше се да научава всеки ден по нещо,беше любопитна към всичко,носещо и наслада.
Не,не беше съвършенна!Беше просто жена,която не стана специалната,желаната,обичаната!Цветното човече в нечие сърце!
          Три дни,тя четеше и препрочиташе поканата.Три дни не можеше да повярва,че става дума за нея,макар с ясен почерк да беше написано името и.
           "Уважаема,Елица!
Имам удоволствието да Ви поканя на...в 18 часа пред голямата порта на двореца Шонбрун-Виена.
За Вас ще се погрижат още с пристигането Ви.
  Смирено моля в уречения ден и час да сте там."
                                    С безкрайно уважение:...
       Хиляди мисли препускаха в главата и.Задаваше си милион въпроси,на които не намираше отговор.
Но една сутрин,отваряйки очи от лекия,мимолетен сън,поглеждайки иконата,която стоеше над кревата и,та реши:
Заминавам!
Поиска в най-горещата си молитва,благословия за намеренията си.Не знаеше къде отива,не знаеше с кого ще се срещне,не знаеше дали е за хубаво или за лошо,но реши:Ще бъде там,каквото и да означава това.
Намери си билет,приготви старателно багажа си.Опита да си представи всички обстоятелства.
Летище,самолет Боинг 747...
"Меко кацане,Ели и попътен вятър"-каза си на ум.
Летище Виена,влак до града,настаняване в хотела,който си избра по интернет...
Леката закуска,която си поръча заедно с най-ароматното кафе,което беше пила някога...
Всичко и беше като в перлена мъгла.
Не усещаше умора,не виждаше нищо около себе си,сякаш не беше в сърцето на Европа.Сетивата и този път бяха затворени за хубостта около нея.Питаше се за кой ли път,дали постъпва правилно,дали е разумно?И какъв беше този порив,на който се подчини така прибързано?
Елица обмисляше всяко свое намерение,всяка своя постъпка по няколко пъти.А сега?
Не можеше да разбере какво за Бога прави тук,в този наистина безкрайно красив град?Защо този път беше толкова спонтанна?
Но...и да се пита,няма връщане!
Не и оставаше нищо друго,освен да се приготви внимателно.Чиста и нагиздена с особенно старание.Тя обичаше да "скърца",когато отива някъде.Постигна този "ефект",макар и да не разполагаше с кой знае колко големи възможности.
Зареди молитвени думички пред иконата,която носеше в чантата си,за където и да пътуваше.Огледа се да последен път в голямото огледало.Хареса се!
С бързи,отривисти стъпки слезе на улицата.Таксито,което си беше поръчала я чакаше.Знаеше само няколко немски думи и показа на шофьора листчето с адреса.
Пътува кратко,май хотела и беше близо до този замък.
...следва...