Почти бягаше до брега. Беше дошъл тук, за да си отпочине от лудешкото бързане, надпреварата с часовника. Надяваше се да намери покой и за духа си. Неудовлетворен след загубата на съпругата си.Тази Анна! Заряза го заради един вятърничав актьор! Но...дано е щастлива! Минаха се пет години от тогава.
Алекс сякаш затвори сърцето си, навлече бронята, за да го прикрие. Издигна крепост, за да опази душата си. Раните му бяха дълбоки, болезнени и все още изтръпнали.
"А, сега?! Какво му ставаше?!"
              Качи се на лодката, запали двигателя и настъпи педала за газта.
             "Оливия" потръпна, но като послушно момиче, само изръмжа и се подчини на волята му. Повдигна гордо носа си и запори вълните с бясна скорост. Оставаше само бяла диря зад себе си.
              Алекс  пусна светлините, пъстроцветни лампички, които поръча специално, големият фар, добрия му помощник в тъмното.
              Искаше да укроти бесовете си!
Имаше всичко, можеше да купи половината свят, но...Рая на земята?!
Беше забравил да бъде мъж - нежен, пленителен, обаятелен. Знаеше, че в живота на човека има много важни моменти, безценни мигове, за които няма разменна монета. Съдбата, обстоятелствата или нещо друго го лиши от възможността да изживее делниците си като празници.
            Ема се наслаждаваше на безкрая. Забеляза бялата пенеста ивица, после лумнаха пъстроцветните лампи, яркият фар!
"Прелест! Кой ли смелчага пореше вълните? Олеле! Чудо! Лодката сякаш танцуваше! Невероятни пируети!"
           Малкото й чудо за вечерта. Наслаждаваше се на това омагьосващо видение!
           Лек светлик, странни отблясъци! Луната изгряваше! Голяма, искряща, нежна светлина! Ставаше все по-голяма и ярка! Пълнолуние?! Приказно, фантастично! Лунната пътека...
           Лодката пореше морската шир, прекосяваше  ту наляво,ту на дясно бляскавата ивица!
Да беше го мечтала, нямаше да го види! Спомни си как звучеше лунната соната на Бетховен. Клайдерман изтръгваше душата й като го слушаше. Обожаваше го!
           Лодката отдавна се беше скрила от погледа й. Реши,че е време да си ляга, кракът я болеше, а и беше уморена. Тежка въздишка излезе от гърдите й.
            Взря се за последно напред. О,небеса!
Порой от падащи звезди! Не можеше да повярва! Феноменално, необяснимо, прекрасно! Като светкавица й мина през мислите: искам да съм щастлива!
           Бушуващото напрежение от последните няколко месеца, някак изтече, изчезна някъде далече.
За първи път от много време заспа бързо и лесно. Спокойна и доволна. Защо ли?

Предполагам знаеш,че щастието зависи от нас самите!
Не,не е трудно,изглежда не знаем как да го постигнем!

но ако сърцето мълчи...
Харесва ми, намирам, че си приличаме (даже същите имена използваме и описанията на героите много си приличат....невероятно....продължавам да чета

prodaljavam da 4eta

цел пред себе си и е решена да я осъществи!

Освободена от напрежението, болката и страданието...